Смъртта на последните ветерани от Първата световна война промени възпоменанията ни.

Джордж Бел и Томас Макгил бяха братовчеди. Семействата им идваха от малкото село Гленлуст в югозападна Шотландия, където съм израснал. Всеки ден, на път за училище, минавах покрай имената им, които бяха изписани на селския военен мемориал. Джордж беше работник и се записал рано, през септември 1914 г. Той загинал при Галиполи осем месеца по-късно. Томас се записал през 1916 г. и загинал следващата година във Франция. И двамата бяха емигрирали в Австралия, като част от вълната на селска депопулация, когато работниците на ферми бяха заменени от механизация.

Мемориалът в Гленлуст

Техните имена са сред 51-те на този светлосив гранитен ценотавр. Той беше построен от майстор зидар на име Робърт Макмилън Клайв, който беше моят прадядо. Като дете през 70-те години, ние се събирахме край него на Деня на Примирието, за да „помним“. Един-два пъти носех националния флаг. Но това означаваше малко за нас. Първата световна война изглеждаше като древна история в моето детско въображение, въпреки че съм роден само 40 години след подписването на Версайския договор.

Появата на възпоминанията

От осемте милиона британци, които се сражаваха, почти един милион бяха убити: един на всеки осем. В Шотландия един от четирима не се завърна у дома. Но днес, 107 години след като пушките замълчаха, няма останали живи ветерани от Първата световна война във Великобритания. Последният ветеран от окопите беше Хари Пач, който почина през 2009 г. на възраст 111 години. Идеята за възпоминание, както беше известно, се появи веднага след Голямата война. Сега ние продължаваме да помним непряко, извършвайки ритуали на тържественост и скръб в чест на загиналите, но значението на тези ритуали се е променило през годините.

Отсъствието на останки

От 51-те мъже, записани на мемориала в Гленлуст, поне 20 нямат известни гробове. Телата им или никога не бяха открити, или никога не бяха идентифицирани. Мъжете от моето село оставиха костите си във Франция и Фландрия, Палестина и Галиполи, Гърция и Македония. Селото – както всеки град и село в страната – излезе от войната като общност на скръб. Почти всяка улица беше загубила някого. Оцелелите издълбаха скръбта си в британската природа, като издигнаха мемориали в камък на тези, които бяха загубили.

Удържане на значението

Краят на войната през 1918 г. донесе спешна обща потребност: да се намери смисъл в случилото се; да се установи, че това не е било напразно. Лиам Марки, научен сътрудник в Ливърпулския университет, който е написал изследване за това как възпоминанието се е променило през десетилетията, казва, че в ранните национални възпоминания имаше „също така начин за легитимизиране на войната“.

Професор Джей Уинтър от Йейлския университет, автор на „Места на паметта, места на траур“, подчертава, че това всичко се насочваше към много дълбока ангажираност. „Знаете, ‘това не трябва да се случва отново. Не можем да причиним това на децата си’. Имаше учудване, шоково осъзнаване, че войната е била толкова ужасна, по-ужасна, отколкото всеки си е представял, че може да бъде.“

Ритуализация и обществено измерение

Почти веднага, ритуализацията на скръбта придоби обществено и национално измерение. Дървен ценотавр, първоначално замислен като временен, беше издигнат в Уайтхол. Останките на неидентифициран войник бяха погребани в Уестминстърското абатство на Деня на Примирието през 1920 г. Надписът на гроба му гласи „така че са почетени многото множества… които дадоха най-голямото, което човек може да даде, самия живот… Те го погребаха сред крале, защото e направил добро към Бог и към дома му.“

Необичайни моменти в британската история

„Това е един от най-необичайните моменти в британската история,“ казва професор Уинтър. „Когато е consecrated Tomb of the Unknown Warrior , се пресмяташе, че два милиона души са се събрали, за да го видят. Това беше момент на обединение в признаването на несправедливостта на младежи, които са загинали, за да могат старите да продължат да живеят. Има нещо ужасно в това послание и трябва да се представи, за да бъде поносимо.“

Парадоксите на ранните години на възпоминание

Имаше парадокс, централен за ранните години на възпоминание: че извършването на нещо, което стана известно като „възпоминание,“ стана начин да се опита да се забрави. „Мисля, че първото нещо, [което те] трябваха да забравят, е суровата и ужасяваща реалност на разчленяването на човешки тела, която се случваше,“ казва професор Уинтър. „Това, което трябваше да се забрави, не беше само страданието, но и унижението да не се умира физически цял.“ Имперските, а по-късно Общинските военни гробищни комисии са брилянтни, защото са красиви. Красотата забравя грозотата на войната.“

Краят на илюзията за „войната, която ще сложи край на всички войни“

Идеята, че Голямата война беше войната, която ще сложи край на всички войни, се разпадна в края на 1930-те, с избухването на Втората световна война. „Белият мак се появи за първи път още през 30-те години,“ обяснява Лиам Марки. Някои ветерани самите се противопоставиха на формалните ритуали на възпоминанието. „Един ветеран е цитиран в една от вестниците да казва: ‘всеки ден е ден на възпоминание за нас’.“

Промяна в нагласите след Втората световна война

В края на Втората световна война обществеността не показа голям ентусиазъм да изгради места на възпоминание за загиналите. Нямаше нови паметници за загиналите през 1939-45 г. Вместо това имената им бяха добавени към съществуващите пост-1918 мемориали. Участието в служби на възпоминание започна да намалява.

Изменения в обществените възприятия

През 1960-те години много хора започнаха да вярват, че с отдалечаването на спомените за окопите в далечното минало, годишното възпоминание бе започнало да служи като начин за дезинфекция на войната; че те бяха започнали да ритуализират не споделената скръб, а националната гордост.

Изкуството и общественото мнение

Имаше реакция. Бенджамин Бритън завърши своя „Военен реквием“ в началото на 1962 г. Той включи поезията на Уилфред Оуен, която графично изобразяваше това, което Оуен нарече „жалостта“ на войната. Военните поети не са били много четени през 20-те и 30-те години. Те не са се харесали на обществеността, която се стремеше да затвори страницата върху ужасите, които е преживяла.

Но до 60-те години те, и особено Оуен, намериха големи нови читателски публики. Алан Кларк, преди да стане консервативен министър, публикува „Магаре“ – основано на фразата „лъвове, водени от …“ – което предизвика установения наратив, че лидерът на британските сили във Франция, граф Хейг, е бил стратегически гений и архитект на победата.

Променящите се нагласи към войната и възпоминанието

На погребението на Хейг през 1928 г. милион хора застанаха по улиците, но до 60-те години той беше възприеман популярно като „Касапина от Сома“. Войната беше вече безмилостно осмивана. Музикалната сцена Oh! What a Lovely War (О, каква чудесна война) започна през 1963 г. и беше превърната във филм, режисиран от Ричард Атънбъроу през 1969 г. Много от обществото искаше различна интерпретация на войната – и такава, която предизвикваше тържествените благочестия в сърцето на официалното възпоминание.

Възпоминанията днес

Минаха 14 години, откакто последният оцелял британски ветеран от Първата световна война почина. Що се отнася до Втората световна война, от пет милиона британци, които се сражаваха, Кралската британска легия вярва, че по-малко от 8,000 са все още живи. Най-младият от тях е на 98 години, а много са над 100. Така че, какво ще означава възпоминанието, когато всички те са изчезнали?

Преживяване на възпоминанието в Шотландия

Poppy Scotland, благотворителна организация, свързана с Кралската британска легия, създава Градина на възпоминанието по това време на годината в сърцето на Единбург. Миналия уикенд наблюдавах, докато хората чакаха, за да купят стоки за възпоминание от временен магазин: тениски с надпис ‘Lest We Forget’, коледни картички с темата на мака, салфетки, бутилки за вода, чанти, емайлови маки за ревера ви, големи пластмасови маки за вашия автомобил.

Променящите се ритуали и тяхното значение

„Обществените ритуали, които изпълняваме като държава, не са се променили много през сто години. Но духът им, чувството за цел, което ги придружава, се променя непрекъснато. За мъжете и жените, които участваха в тях преди повече от век, те бяха за облекчаване на опустошителната лична и колективна загуба и скръб, която обхващаше цялото население. При отсъствието на тази скръб и скоро, когато няма да има никой, който е служил през Втората световна война, как тези действия на възпоминание ще запазят сила да ни движат? Предизвикателството ще бъде да помним, че основната цел на феномена, който наричаме възпоминание, не е да честваме победата, или да честваме флага, или да поемаме гордост от това, което беше направено на бойни полета, а да признаваме голяма и преобладаваща колективна скръб – и това, което Уилфред Оуен нарича „жалостта на войната“.

Личен спомен

Обратно в Гленлуст има едно име на мемориала, което привлича моето внимание повече от другите: Уилям Клайв. Често съм се чудил дали, като Робърт Макмилън Клайв, сме роднини. Няма запазена снимка на Уилям, но знаем доста за него. Той беше висок пет фута седем и половина, с тъмна коса и сиви очи, и като други, той също беше емигрирал, записвайки се в Торонто през март 1916 г. За известно време беше работил като медицинска сестра. Той загина на 34 години при Битката на Сома, шест месеца след влизането си в армията. Ако Уилям Клайв беше преживял до старост, може би щях да го срещна, когато бях дете. И колкото дълго време назад това усеща в някакво отношение, това, от друга страна, прави Първата световна война изненадващо скорошна.

Източник: https://www.bbc.com